Времето лети. В края на март и началото на април 2009 прекарахме една чудесна седмица в Португалия. Това ни беше първото по-сериозно пътуване в четворен формат. Мина отлично, въпреки един непредвиден фалшстарт, предизвикан от поредица от нелепости, който отложи кацането ни в Лисабон с около осем часа. След това прекарахме три чудесни дни на север от столицата, в крайморския регион, където с удоволствие се губехме между градчета и селца пръснати из разлятите хълмове, обсипани с вековни замъци, църкви и пожарни команди. Не е шега, буквално във всяка паланка в Португалия има ясни указателни табели с надпис "Bombeiros", които насочват туриста към местната пожарна команда. Емеше чак предположи, че страната страда от чести горски пожари, затова този култ към пожарната. Бате Бойко трябва да им дойде да ги осветли за ползата от пожарникарите. Поводът да отидем в Португалия беше работен - конференция за околна среда и медии, организирана от Европейската Агенция за Околна Среда и Фондация "Гулбанкиан" /подробностите за конференцията е описал един отколешен приятел, Франк Макдоналд, в "Айриш Таймс"/. След конференцията се спуснахме за два дни на юг по крайбрежието и се поглезихме на плажа. Снимки от пътуването се намират тук.

This is the first attempt to post a video on this site and I am not really sure how it is going to work. In any case, Maia is running around the living room at our current home in Milton Keynes, until... she is suddenly on the floor crying, but not for long. Ivan also appears by the end. To watch video on YouTube click .

Indeed, we have moved, the entire family. We are now based in a new country: England, in a small house in Milton Keynes where the Open University is. I will be making a PhD at the Geography discipline of the Faculty of Social Sciences here for the coming 3 years or so.
It still feels surprising for us, although we have been thinking and preparing already for months. We made a deliberate decision with Emese to move out - both of us felt that we need to move on from Hungary. Without this support from Emese I would not have been able to leave Budapest and do this PhD.
It was a difficult decision to make. Life had turned out quite comfortable in Budapest lately. We love our new flat in the feet of the Buda Castle which we just renovated. Maia was attending a nursery, just 10 minutes walk from home up the hill, and everything was within reach, and affordable. And, with Ivan's arrival, it was not easy to think of leaving all this behind.
But we were both committed to make a change, and eager to try something new. It is a matter of how you feel, I guess: whether you have reached a place in your life where you want to stay, or you fancy seeing more new things. And, as said earlier, it is a common decision to be made within the family.
We thought we'd better do it now, before our children are in school age, which would make future relocations even more difficult. And, on the positive side, they shall learn proper English.
There were some other important factors that made the change possible. First, the opportunity for me to undertake doctoral research at the Open University, in the field in which I am interested and have spent over 10 years working in: media and environment. I knew one of my supervisors-to-be since 2000 - Dr Joe Smith, and had established a good personal and professional relationship with him. The Open University offered me a paid studentship - which provides us with a narrow but solid financial basis for the first year, when Emese will be staying home with Ivan.
Further, Emese's job allows her to transfer to a job in the UK - either within the same company, or with a different one. So we are not exactly jumping into the unknown, in financial and job terms. The university policy also allows me to work for about 6 hours a week: a chance for me to make some extra money on top of the studentship. My previous experience gives me enough confidence that I will be able to use this opportunity.
Not least, during my 4 days visit to Milton Keynes in the summer I was lucky to get in touch with a fellow Bulgarian, Antoan, who was looking to rent his house, in the close distance of the university. Untypical for the UK, his house is furnished, so all we needed to do was sit on a plane with Emese and the two kids and arrive here on October 1 when the school year opened. The rest of our luggage followed, transported by a small non-expensive company which Emese had discovered in the Express newspaper.
Having written all that, the entire move involved a lot of stress and inconvenience. We were very worried how Maia would take the departure from the nursery and the other kids she was used to play with in Buda. We were relieved to see that she actually did not mind the change much, as she was happy to spend her days with Emese and myself. And obviously change does not disturb her too much - she is our daughter after all
A final point: the major load and pressure, caused by this relocation, was on Emese. Just days after giving birth she was running around and making phone calls to arrange things and papers. Then she did a major part of the packing. Here in the UK she is with the two kids in a new environment, when we still have to learn and arrange many things.
Now that it is all done, I feel very good about the entire thing. I would encourage anyone who hesitates to try it. It is fun, energising, and feels like we are doing something good together - a very reinforcing feeling for a relationship

Дойде време да се разделим с Будапеща. От 1 октомври 2008 започвам докторантура в Open University - Открития университет, който се намира в гр. Милтън Кийнс, Англия. По тази причина цялото семейство заминаваме да живеем в Обединеното кралство. Разбира се, решението за това начинание бе взето преди месеци - още през февруари, докато бяхме на ски в Пирин, подадох кандидатура за стипендия. Емеше ме насърчи и каза, че е готова да се преместим. Това беше може би най-важната предпоставка. След това се започна чакането - да ме приемат, да ми потвърдят стипендията, да ги посетя в Англия, да се роди детето, да уведомя ръководството на РЕК. И така, до вчера, когато събрахме приятели и колеги у нас за да "затоплим" новия апартамент и да отпразнуваме заминаването. Предния ден бяхме опаковали и изнесли 87 парчета багаж - кашони, пакети и кутии, които бидоха натоварени и извозени за Англия. Ще ни чакат там. А тук, в Будапеща, оставяме току що завършения си нов апартамент, много спомени, и по десетина години от животите си.

Cumi is the Hungarian for a pacifier: the major difference between Ivan, and Maia so far. Two years ago we were convinced that the baby should not use a pacifier. As a result Maia received a lot of dancing, walking, and other sorts of treatment. But most of all, she was spending her time on Emese's breasts. Ivan is a different case - or, rather, we are a different case. On the Saturday when Emese arrived home with him from the hospital I went out shopping, and among other baby things, like his bed, I returned with two pacifiers. That same evening I realized the comfort of sticking one of them into his mouth - he would immediately start sucking it, stop crying, and soon, fall asleep.
We have been using the cumi since then pretty regularly. Of course we are aware that it would be very difficult to get rid of it later. That is why Emese suggested a compromise programme: he only gets it in the evening, before falling asleep, when he is not hungry anymore but wants to continue sucking for a few more minutes. Then he falls asleep and drops it from his mouth.
In theory this works out fine, but in practice the cumi ends up being used more often. For example whenever we are having dinner or lunch and Ivan starts crying - which, strangely, happens quite regularly, as if he is complaining about being left out - he gets the cumi to shut up and let us finish our meal. But there seems to be consensus in the family, that the pacifier is a bad thing and should be made redundant. Time will show.

Тази събота проведохме първата музикална вечер в новия ни апартамент. Вечерта пристигнаха колегата ми от РЕК Грег и сладкопойната му жена Кристин, Душан, също колега, заедно с Ивона - и двамата са ни стари приятели от Централно Европейския Университет, а като гост звезда се появи и Габор, с когото свирим и работим заедно от 1996 г. насам. По-късно вечерта се появи и Цветелина, заедно с напредналия си вече предродилен корем - и се присъедини към песните.
Не ще и дума, от момента, в който пристигнаха гостите, Майа загуби всякакъв интерес към кревата си. В това отношение май се е метнала на татко си - не пропуска купон.
Музикалният ансамбъл беше в следния състав: Грег - бас китара, Душан - соло акустична китара, Кристин - вокал /и то какъв/, Ивона, Емеше и Цвете, вокали и перкусии /разполагаме с достатъчно дайрета, маракаси и етиопски тъпани/, Габор - кларинет, и Павел - ритъм китара и вокал. След кратко похапване на пъпеш, плодове и избрани сирена, около 9 вечерта музиката засвири. И не спря до един и половина. По моя скромна преценка докарахме добър саунд, надявам се и съседите да мислят така. Всъщност, Емеше ги попитала да следващия ден и те любезно потвърдили, че "музиката се чуваше добре". Милите, това им беше май първият уикенд след като се нанесоха заедно с двете си хлапета, които от горе на всичко следват в една и съща ясла с Майа - дано не сме ги уплашили много.
Като стана дума за Майа, забележително е магнетичното - и малко паралитично - въздействие на музиката върху нея. От момента в който засвирихме и запяхме, малката седна до Емеше и заслуша със широко отворени очи. И остана така, без да пророни дума, докато около час по-късно очите й не се затвориха внезапно и тя заспа. Бях забелязал същия ефект преди година, когато в подобен състав свирихме на ул. "Виадор". Явно пеенето и танците с нея от първия й ден дават резултат.
Иван, на свой ред, просто си остана в съвсем нормалното за възрастта му заспало състояние. Важно е, че не проплака и не потърси внимание през цялата вечер, което също говори за добра толерантност към музика. Но, в интерес на истината, Емеше често ме упреква, че не танцувам с него както го правех с Майа. Отговарям й, че той е мъж и тя трябва да танцува с него.
Снимките от събитието са тук.

It is not easy to describe the personality of someone, particularly if you know him only for a little more than 2 weeks. On the other hand I can say I know Ivan for his entire life now, so I can share some observations. Not sure whether it is him or us mostly, but it feels much more relaxed with him. Apparently the second child syndrome works perfectly well with us: we are much less concerned, much less careful, and much less stressed out than we used to be with Maia. Maia, I have to point out, was never a difficult child. But we were so unaware what to do and how, that we probably made her cry much more. By not giving her a pacifier, to begin with. Ivan gets one immediately after milk is over, and seems to like chewing it while staring at interesting objects with his slightly unfocused eyes.
But I am certain that there is a great deal of himself being calm and quiet. One thing that is really important for him is to know that there is someone around. But if he feels a touch, hears a voice, or sees a moving silhouette, he immediately relaxes and gets obviously happy. That is of course if he is not hungry. Emese's constant presence is probably the greatest thing for him these days. In some of the first evenings I used to take him over with me in the living room and put him to sleep on my lap or on the sofa. But he learned to sleep overnight so quick that there is no need to do this anymore. He simply sleeps in his bed now, and lets Emese know when time has come for food.