Събитията от този ден се развиха така неочаквано, че си заслужава да се документират от самото начало, когато Емеше каза:
- Добре ще е да минем през детския лекар, после да оставим Майа в яслата, а след това отиваме в болницата.
- Че защо ще ходим в болницата, нали бяхме там вчера - запитах се в просъница. Действително, вчера Емеше прекара там 2 часа за поредното преслушване на сърцебиенето на бебето. Отговорът беще покъртително прост:
- За да родя.
Звучеше апатично, да не кажа изнервено - както повечето неща, които Емеше ми казваше през последните двайсет и четири часа. Запитах има ли контракции - за свое изнинение мога да кажа само, че раждането беше насрочено за 23 август, т.е. почти две седмици по-късно. Отговорът, все така ехиден, гласеше:
- А с какво, мислиш, се развличам цяла нощ?
Тук е време за уточнение. Нощта беше кошмарна за мен. Може би не така кошмарна, както деня, през който Емеше видимо се дразнеше от всеки признак на съществуването ми, и без стеснение даваше гласово изражение на тези си чувства. Мъдро, като видя, че й предстои поне час чакане пред АГ кабинета, Емеше ме изпрати да уреждам някакъв сертификат за собствеността на апартамента ни в другия край на Будапеща. Когато се срещнахме отново, час и половина по-късно, напрежението сякаш беше поспаднало, но искрената омраза към мен все още къкреше и от време на време преливаше под формата на изящни словоизлеяния в неповторимия стил на Емеше.
Когато взех Майа от яслата дежурната възпитателка недвусмислено ми посочи, че според нея детето има температура и изрече строго: "Доктор, доктор". Това означаваше, че на следващата утрин - за която става дума в този разказ - Майа нямаше да бъде допусната до яслата без лекарско удостоверение, че е здрава.
Но тя не беше здрава, нито бях аз. И двамата легнахме с температура, нейната ниска, мойта - по-осезаема. Горещата вана и хомеопатичните прахчета не ми помогнаха особено. Голяма грешка от моя страна беше и четенето на новините от Руско-Грузинския конфликт. За това си дадох сметка на следващата сутрин - бях прекарал нощта със зверско главоболие, което по някаква неведома причина се транслираше в постоянно повтарящ се кошмар, в който хиляди тъжни грузинци гръмогласно ми обясняваха на каква неправда са изложени. Усещането беше точно сякаш руските танкове газят направо през слепоочията ми, с пълна газ, отново и отново цяла нощ. Надявам се Майа да е имала поне друг кошмар.
Това може би обяснявя мудността на разума ми на сутринта, след анонса, че раждането е започнало. Под влиянието на очевидната апатия и непукизъм на Емеше аз спокойно отидох до кухнята, подготвих мляко с бисквити за Майа и обемен пакет с плодове и варена царевица. Това все в отговор на страховитото предупреждение от книгата на Армин Брот, според което при продължителни родилни мъки татковците в родилното понякога просто колабирали от липса на залък храна.
Емеше ни най-малко не настояваше да побързаме. Напротив, седна да храни Майа с бисквити и мляко, а мен прати в спалнята да гладя нейни дрехи. Когато всичко беше готово, излязохме с Майа и Емеше, седнахме в колата, а след около минута слязохме, защото детската консултация е на две крачки. Един симпатичен възрастен доктор на драго сърце издаде нужната ни бележка, докато през това време в съседната стая Емеше си получаваше негативния резултат от изследването за хепатит - според нея много важно, защото без него бебето автоматично би се третирало като рисково, и би понесло ваксинен шок без причина.
После подкарах колата по имперския хълм, оставих Майа в ръцете на леля й Илди, която скептично прочете лекарската бележка но като достойна унгарка я уважи и се запаси със салфетки за да попива обилно леещия се нос на щерка ни. Карането продължи дълго - по неизвестен каприз на съдбата управата на Будапеща провежда експеримент с мирното иначе население, при който се ремонтират едновременно почти всички основни булеварди в Буда, и поне половината в Пеща. Явно се търси горният праг на търпимост към задръствания. Нейсе, за около 20 минути бяхме при болницата, но Емеше отказа да слезе - и правилно, имайки предвид, че конкракциите бяха стигнали до кота веднъж на 5 минути - затова се повъртяхме още десетина в търсене на парк место.
Когато пристигнахме, с питане и чукане Емеше потъна зад двукрила врата, с надпис на унгарски "Родилно отделение" - който тутакси разгадах. И когато, 40 минути по-късно, се питах дали не е решила в знак на отмъщение да ме остави да чакам раждането на сина си в коридора, Емеше открехна вратата и ми покани с жест и усмивка да вляза. Впечатляваща промяна, като се замисля.
Една ситна симпатична женица ми даде галцони, или както се наричат найлоновите торбички, с които опаковаш сандалите си в 30 градусова горещина, както и зелена стерилна престилка за еднократна употреба. После двете с Емеше ме поведоха към една стая, с гардеробче, мивка и голямо легло, обсипано със загадъчни аксесоари. Единственото, което успях да разпозная, бяха подрожки за крака, но те бяха в свалено положение.
Акушерката ни остави сами, Емеше взе душ, после седна на леглото. От време на време се свиваше - явно контракциите зачестяваха, но по всичко личеше, че ни очакват часове на очакване. Затова, по нейна молба, слязох до колата да й донеса багажа - а по своя инициатива платих паркинга за още 2 часа и качих в отделението пакета с храна.
Намерих Емеше в полегнало положение, все така нехайна и отпусната. Седнах на стола до леглото й. Акушерката влезе и седна от другата страна. Подаде ми влажен компрес, с който да попивам челото на Емеше при болка. В този миг за пръв път видях Емеше да се свие и изплаче от болка. Твърде безпомощно е положението на таткото в тези мигове на безнадеждна болка за жената. Акущерката говореше много топло и приветливо. Предложи на Емеше да се обърне на страна, за да облекчи болката. Попитах дали това действително помага.
- Помага, - лаконична беше Емеше, която се превиваше почти непрестанно вече. И в този момент видях как лицето на акушерката се изпъна, тя се втренчи някъде под кръста на Емеше и буквално извика нещо на унгарски, от което разбрах само "бебето"! Емеше стенеше и ме помоли да й помогна да се обърне обратно по гръб. Акушерката скочи към вратата и след миг в стаята нахълта един нахилен младеж, последван от група девойки - бях ги чул да си говорят на немски по-рано него ден, явно стажантки по медицина.
Изправих се на крака, почти разтреперан, тъй като не знаех какво става. Моментът беше стресиращ. Измежду краката на Емеше се подаде нещо като син вързоп. Акушерката викаше на Емеше - както в последствие се оказа - да задържи, да не напъва. Спука се нещо като балон с вода - и веселият младеж подскочи, все така усмихнат, в мойта посока, с цел да се предпази от намокряне. Оказа се, че той бил дежурният лекар. Присегна се и някакси разопакова синия вързоп, който тутакси се превърна в малко синьо човече, което започна да хрипти и реве. Аз бях готов да ревна също. А веселякът, разбрал, че съм чужденец, вече подаваше бебето на разплаканата Емеше и питаше на английски:
- Името, името. Какво е името?
Емеше ме погледна през сълзи безпомощно и рече:
- We don't know!
Действително, за разлика от предишното раждане, когато имахме две предпочитани женски имена седмици преди раждането, този път разговорите ни все опираха на камък. Причината бе, че унгарците явно се бяха амбицирали да преведат де що има мъжко име на унгарски. А целта беше името да е едно и също и на български. Единственото непреведено име изглежда беше Петър, но Емеше не гореше от ентусиазъм. Веднъж беше казала, че Иван се среща, въпреки наличието на унгарския си еквивалент Янош. Така след първото "I don't know" и от моя страна, аз неуверено рекох:
- Иван.
Миг по късно смехуркото доктор ме викаше да направя снимка на Емеше с новороденото, което още беше свързано към нея чрез пъпната си връв. После го отдели, сестрата залепи марля върху пъпчето и ме подкани да я последвам навън. Вече бях запознат с този ритуал от предишния път - миене и мерене на бебето, документи и етикетче на ръчичката, после ми го връчват и всички отиват да довършват Емеше. Така и стана. С тази разлика, че действието се развиваше под стреснатите погледи на немкинчетата, а аз, с просълзени очи и треперещ глас отговарях на шегичките на докторчето, след като му бях продиктувал точното изписване на името:
- Добре, така добре ли е? Ще го вземеш значи? - Ще го взема да. След като всички си отидоха и останахме на саме с Иван успях да си поприказвам с него, даже му изпях песничката за Иван Шишман - част от причината да се нарича с това име. Гледаше ми любопитно, макар че светлината явно го дразнеше. Но, за разлика от Майа, след като се ориентира в обстановката той спря да плаче и, по моя преценка, любопитно заразглежда този така нов и разнообразен свят, в който беше пристигнал.
Раждането на Емеше, от момента, в който легна на леглото, отне не повече от 30 минути - с което според мен подобри рекорда с Майа.