Първи юни - международен ден на детето. Сутринта поздравих Майа и Иван с празника им, и им дадох по едно карамелено шоколадче. Майа поиска второ, което да подари на приятелката си Алия и го получи. Осем часа по-късно, изморена след цял ден в детския спортен клуб към местния футболен клуб "Оксфорд Юнайтед," Майа беше в доста ревливо настроение. Отказа да яде от невероятно вкусните тортили, приготвени от майка й, защото "не обичала палачинките с месо, печени чушки и бобено пюре, а с мед."

След вечеря Майа остана с мен насаме в кухнята.
- Павел, моля ти се, дай ми шоколад - изхлипа с най-милото гласче, на което е способна.
- Нали знаеш, че децата, които не си изяждат вечерята не получават шоколад? - отвърнах небрежно.
- Но нали днес е празникът на детето?
- Да. Затова сутринта получи шоколад - припомних.
- Но нали вечерта още е днес?

Въпросът ме свари неподготвен.
- Разбира се. Днес цял ден е днес. И цял ден е празник на децата.
- Значи мога да получа още шоколад? - триумфално заключи Майа. Аз обаче не се предавах:
- Нали знаеш, че майка ти ще ми се кара ако ти дам шоколад вместо вечеря?

Последва миг мълчание. Майа отдавна беше спряла да хлипа. Но изведнъж гласът и прозвуча много по-различно. Леко хрипкаво, насмешливо, и напълно делово:
- Айде, айде - звучеше точно така, както би го казал някой от приятелите ми когато ме канят да излезем на вечеря, а аз имам нещо спешно за довършване. Звучеше така, както го казвам аз. Но завършекът на изречението ме срази - Няма да й кажа!

Не можах да сдържа смеха си. Малка малка е Майа, а вече знае да заговорничи.
- В къщи нямаме тайни един от друг. Трябва да й кажа - заявих убедително. Майа ревна с пълен глас. Честит първи юни.