Имало едно време хипопотам, който мечтаел да лети. От най-ранно детство, когато бил малко хипопотамче, привързано към майка си, този хипопотам непрестанно се взирал в птиците, които се реели над родната му Крокодилска река в най-южната част на Африка. "Толкова е хубаво така им завиждам," повтарял той на майка си, добрата стара хипопотамка, "дали ще мога и аз да полетя един ден."

Хипопотамките са по душа добродушни и вегетарианки, макар че ако се ядосат, по-добре човек да не им се пречка на пътя. Но майката хипопотамка не се ядосвала така лесно, само побутвала синчето си към реката, и си мислела, как и тя като млада мечтаела да напусне Крододилската река и да открие широкия свят. "Ех, какво ли не мечтаят младите, но животът ще го научи на ум и разум."

Но годините минавали, хипопотамчето растяло, а мечтата му да полети в небето не отминавала. Той станал голям и силен хипопотам, и майка му вече нямало нужда да го пази. А той все гледал в небето, към птиците, и прелитащите от време на време над скалистите планини самолети, пълни с туристи. И благодарение на това гледане, хипопотамът Птичко - защото така го наричали вече отдавна всички, един ден зърнал най-невероятното нещо в живота си. Той видял как един самолет внезапно се отклонил от пътя си, направил кръг над хълмовете, и кацнал право в Крокодилската река.

Това бил водосамолет, снабден със специални поплавъци за кацане на вода, разбира се. А в него пътувал екип природоизпитатели, които изследвали дивите животни и природата на Африка. Тяхната мисия била да съберат животни за новооткрит природен парк, на петдесет километра надолу по течението на реката. Всичко това Птичко научил веднага, тъй като пъргаво се потопил под водата и изплувал точно под кацналия самолет, откъдето можел да чуе разговора на учените. "Крокодилите са по-леки," тъкмо казвал единият, обут с широки сини джинси, "но хипопотам по-трудно ще успеем да вдигнем - дано имаме късмет с някой по-млад." "С младите трябва да се внимава," отвърнал друг, по-възрастен и с очила, "майките им стават опасни ако почувстват заплаха."

"Но моята майка няма да попречи, ако решите да вземете мен," намесил се внезапно хипопотамът Птичко, и двамата учени едва не паднали в реката от удивление. "Моля ви, моля, вземете мен в самолета," продължил да ги увещава той. "Виж какъв късмет", казал очилатият, "ами заповядай, ще се радваме да те вземем с нас." "Но готов ли си да живееш на ново място, с други хипопотами," намесил се по-младият, "няма ли да ти липсва майка и приятелите ти тук, в Крокодилската река?" "Хм, ами че аз приятели нямам, тук всички ме намират за особняк, защото мечтая да полетя," отвърнал Птичко. "Виж, на майка ми ще кажа, но тя сега гледа братята и сестрите ми и надали ще й липсвам мното. Ще ме изчакате ли, моля, няма да се бавя?" Учените кимнали в съгласие и се заели да подготвят специалния кран, с който повдигали тежки животни в самолета.

Не след дълго хипопотамът Птичко се завърнал с разширени от вълнение ноздри. Той застанал неподвижно и позволил на хората да го завържат със специалните колани за хипопотами и да го повдигнат на самолета. След това моторът заработил и машината плавно се издигнала в небето. "Мамо, мамо, аз летя, летя!" викнал радостно Птичко. "Видя ли, аз знаех че мога, знаех, че ще успея". Постепенно родната му река ставала все по-малка, като тънка сребриста ивица, а майка му и другите хипопотами скоро заприличали на малки зелени картофчета. Така хипопотамът Птичко изпълнил мечтата си и полетял високо в небето.

--
* Написах тази приказка в отговор на апел за участие в психологически експеримент, отправен чрез фейсбук страницата на председателя на УС на Дружеството на Психолозите, Пламен Димитров. Дано съм помогнал на психологическата наука. А утре ще я разкажа да Майа, Иван и Петър, да видим дали ще им допадне.