Това си беше рискован ход: да запишем Петър на българско училище от септември 2016 г. Разбира се, добре помним как Майа тръгна на училище след четвъртия си рожден ден и за нула време се научи да пише и чете на английски. Но първо, Петър е малко, хм, раличен - в смисъл, доста по-активен, да речем. И второ, тук в Унгария в момента по закон допускат децата да започнат училище на шест навършени години. А Петър още няма пет и половина.

Аргументите които надделяха бяха следните:
1. Майа и Иван вече четат усилено и Петър от месеци се въпрти около тях и иска също да се научи. Щом има желание, трябва да му дадем възможност. Аз също започнах да чета на неговата възраст.
2. Българското училище в Будапеща е "неделно", т.е. няма да има ежедневно натоварване с уроци, носене на тетрадки, ченгели и умножение. Веднъж седмично, във вторик, приех да го водя до ул. "Байза", да се учи на четмо и писмо.
3. Всичко това нямаше да бъде възможно, ако в Училището за роден език не бяха комбинирали часовете на втори и пети клас. Това позволява на Майа и Иван да ходят заедно - инак за мен би било непосилно да водя три деца в отделни дни.

И така се стигна до първия ден в училище. Бях по работа в България за почти седмица, така че когато ме зърна на вратата в детската градина, Петър ми се зарадва. Но само минути по-късно, вече в колата, започна да протестира.

Не искал да ходи на училище. Искал да играе. Малък бил. Мразел български. Искал да ходи само на унгарско училище. Българското било тъпо.

Никакви възражения не помагаха. "Ти си наполовина българин, трябва да знаеш български", опитах да го убедя. "Тогава ме изтрий... от българското", изхлипа ядно той. Изумих се, нищо че шофирах: "Но как мога да те изтрия, нали си ми син?". Опитах всякакви аргументи и кандарми: че трябва да се научи да пише, за да пише на дядо си в София - "Майя ще му напише!", отсече. Но не иска и да чете книжки на български, например за динозаври? "На унгарски ще ги чета", пънеше се Петър. Дори заплашва да слезе о колата, ужас някакъв!

Когато паркирах при училището го взех на ръце, с обещанието да проверим дали работи машината за десертчета и напитки. Не работеше, и това предизвика зверски рев - цели три етажа по мраморното стълбище, аз го нося, а той се опитва да се вкопчи в старинния парапет. Накрая стигнахме до третия етаж и след кратко успокояване го внесох при първокласниците.

"Тъкмо навреме!" възкликна учителката, Даниела - тъкмо започвам да показвам приказката.

И Петър замръзна. В средата на стаята имаше екран, а на екрана - нещо като филмче. Е, не съввсем, защото озвучаването беше на живо - от Даниела. Но все пак живо видео.
Стана чудо.

Когато дойдох да го взема след 3 ч. бе неузнаваем. Пълен с ентусиазъм. И гордост - познал повече гатанки от другите. Влюбен в новополученото си букварче. И готов да ходи на училище - ако трябва всеки ден. И то на българско.