Аргументите които надделяха бяха следните:
1. Майа и Иван вече четат усилено и Петър от месеци се въпрти около тях и иска също да се научи. Щом има желание, трябва да му дадем възможност. Аз също започнах да чета на неговата възраст.
2. Българското училище в Будапеща е "неделно", т.е. няма да има ежедневно натоварване с уроци, носене на тетрадки, ченгели и умножение. Веднъж седмично, във вторик, приех да го водя до ул. "Байза", да се учи на четмо и писмо.
3. Всичко това нямаше да бъде възможно, ако в Училището за роден език не бяха комбинирали часовете на втори и пети клас. Това позволява на Майа и Иван да ходят заедно - инак за мен би било непосилно да водя три деца в отделни дни.

И така се стигна до първия ден в училище. Бях по работа в България за почти седмица, така че когато ме зърна на вратата в детската градина, Петър ми се зарадва. Но само минути по-късно, вече в колата, започна да протестира.

Не искал да ходи на училище. Искал да играе. Малък бил. Мразел български. Искал да ходи само на унгарско училище. Българското било тъпо.

Никакви възражения не помагаха. "Ти си наполовина българин, трябва да знаеш български", опитах да го убедя. "Тогава ме изтрий... от българското", изхлипа ядно той. Изумих се, нищо че шофирах: "Но как мога да те изтрия, нали си ми син?". Опитах всякакви аргументи и кандарми: че трябва да се научи да пише, за да пише на дядо си в София - "Майя ще му напише!", отсече. Но не иска и да чете книжки на български, например за динозаври? "На унгарски ще ги чета", пънеше се Петър. Дори заплашва да слезе о колата, ужас някакъв!

Когато паркирах при училището го взех на ръце, с обещанието да проверим дали работи машината за десертчета и напитки. Не работеше, и това предизвика зверски рев - цели три етажа по мраморното стълбище, аз го нося, а той се опитва да се вкопчи в старинния парапет. Накрая стигнахме до третия етаж и след кратко успокояване го внесох при първокласниците.

"Тъкмо навреме!" възкликна учителката, Даниела - тъкмо започвам да показвам приказката.

И Петър замръзна. В средата на стаята имаше екран, а на екрана - нещо като филмче. Е, не съввсем, защото озвучаването беше на живо - от Даниела. Но все пак живо видео.
Стана чудо.

Когато дойдох да го взема след 3 ч. бе неузнаваем. Пълен с ентусиазъм. И гордост - познал повече гатанки от другите. Влюбен в новополученото си букварче. И готов да ходи на училище - ако трябва всеки ден. И то на българско.

Този път не беше така. Вече сме голяма група от 5 човека. Взехме назаем от Динковците на Косьо и Маня огромна палатка, но дори в нея се чувствахме като в китайска казарма: в спалнята беше пълно с деца, натъркаляни по голям надуваем матрак, а в предверието, същия матрак, на който спяхме ние с Емеше, а наоколо ни всички видове чанти, торби, дрехи и др. Велосипедите на децата бяха нахвърляни пред палатката. А палатките на останалите от компанията бяха наоколо, така че се образува един весел бивак. Тук, както и в Хърватска, къмпингите са чудесно организирани, всяко място е оградено с жив плет и номерирано, санитарните възли се чистят постоянно, има ток /по желание и срещу заплащане/ и "активности" за деца и възрастни през целия ден, от които така и не се възползвахме. Защото си бяхме достатъчно активни и без тях.

Разграфеният изрядно къмпинг се пръскаше по шевовете, особено през уикенда, когато там пристигат летовници от Солун, и това сякаш беше най-непривлекателната черта на почивката. Но всичко останало пък беше чудесно. Най-важна за мен разбира се беше компанията - все ценни хора, сред тях Чесновски и челядта му, Елица също се появи за няколко дни с любимия си, плюс братовчедката на Мариана и колегата й Владо с жена му. И разбира се, Косьо и самата Мариана, която сякаш живо се забавлява да отглежда децата на всички ни. На моменти се чувствах така добре, както в онези забравени вече лета на групово къмпингуване на Арапя, когато бяхме почти на 20, искренни, имащи, искащи, мислещи само на глас...

Сега сме на над 40, но пак изкарахме чудесно. Денем главно на плажа, попрепълнен, но пък с кристално чиста вода и равно като тепсия море, огрято от слънцето. Поради характерните за Халкидики дълбоки заливи на този плаж практически никога няма вълни, а това направи изживяването перфектно за децата. Почти не излизаха от водата. Майа и Иван се отпуснаха и на втория ден вече плуваха без надуваеми плавки на ръцете. Петър също риташе около тях, макар и все още с плавки. На практика се образуваше една постоянна супа от деца и възрастни, която освен глъчка излъчваше и чудесно настроение.

По обяд и за вечеря се оттегляхме в ресторанта на къмпинга, където твърде вежливия гръцки персонал сервираше разнообразни специалитети на местната кухня, чиито вкусови качества са добре познати нам. Така и деца, и възрастни похапваха чудесно. А на няколко пъти вечер си направихме вечеря пред палатките, със или без барбекю.В някои от вечерите си позволихме да отидем "по живот" в плажния бар след като заспаха децата, а в една топла лунна вечер си направихме нощно къпане с китара. Докато свирех на къпещите се, дочух в далечината друг китарен звън и гласове. Час по-късно се върнахме с Косьо и Мариана и намерихме млада гръцка компания, седнала с китара в далечния край на плажа. Аз също носех китара и щом ни видяха ни поканиха да изпеем нещо с тях. Повече от час свирихме и пяхме заедно, а едно от момичетата, на 19, извади невероятен джазов тембър и пееше страхотно всичко, от Джанис до Ейми Уайнхауз /която също е вече малко ретро според тях/. Куриозът беше, когато ги помолихме да ни изпеят някоя стара гръцка песен и след кратко обсъждане, от което доловихме само често повтарящата се дума "малака", изпяха една балада, след което поясниха, че много стара, от откриването на Олимпиадата в Атина. Спогледахме се с моите набори, тогава сме били точно на възрастта на тези момичета и момчета.

Толкоз за къмпинга, прибрахме се свежи, отпочинали и заредени, въпреки, че на мен ми се наложи точно по средата на почивката да направя едно скоростно идване до София по работа, което използвах за среща с Калина Патето и гледане с нея на един исторически мач: полуфиналът на Световното първенство Германия - Бразилия /7:1/.

Хипопотамките са по душа добродушни и вегетарианки, макар че ако се ядосат, по-добре човек да не им се пречка на пътя. Но майката хипопотамка не се ядосвала така лесно, само побутвала синчето си към реката, и си мислела, как и тя като млада мечтаела да напусне Крододилската река и да открие широкия свят. "Ех, какво ли не мечтаят младите, но животът ще го научи на ум и разум."

Но годините минавали, хипопотамчето растяло, а мечтата му да полети в небето не отминавала. Той станал голям и силен хипопотам, и майка му вече нямало нужда да го пази. А той все гледал в небето, към птиците, и прелитащите от време на време над скалистите планини самолети, пълни с туристи. И благодарение на това гледане, хипопотамът Птичко - защото така го наричали вече отдавна всички, един ден зърнал най-невероятното нещо в живота си. Той видял как един самолет внезапно се отклонил от пътя си, направил кръг над хълмовете, и кацнал право в Крокодилската река.

Това бил водосамолет, снабден със специални поплавъци за кацане на вода, разбира се. А в него пътувал екип природоизпитатели, които изследвали дивите животни и природата на Африка. Тяхната мисия била да съберат животни за новооткрит природен парк, на петдесет километра надолу по течението на реката. Всичко това Птичко научил веднага, тъй като пъргаво се потопил под водата и изплувал точно под кацналия самолет, откъдето можел да чуе разговора на учените. "Крокодилите са по-леки," тъкмо казвал единият, обут с широки сини джинси, "но хипопотам по-трудно ще успеем да вдигнем - дано имаме късмет с някой по-млад." "С младите трябва да се внимава," отвърнал друг, по-възрастен и с очила, "майките им стават опасни ако почувстват заплаха."

"Но моята майка няма да попречи, ако решите да вземете мен," намесил се внезапно хипопотамът Птичко, и двамата учени едва не паднали в реката от удивление. "Моля ви, моля, вземете мен в самолета," продължил да ги увещава той. "Виж какъв късмет", казал очилатият, "ами заповядай, ще се радваме да те вземем с нас." "Но готов ли си да живееш на ново място, с други хипопотами," намесил се по-младият, "няма ли да ти липсва майка и приятелите ти тук, в Крокодилската река?" "Хм, ами че аз приятели нямам, тук всички ме намират за особняк, защото мечтая да полетя," отвърнал Птичко. "Виж, на майка ми ще кажа, но тя сега гледа братята и сестрите ми и надали ще й липсвам мното. Ще ме изчакате ли, моля, няма да се бавя?" Учените кимнали в съгласие и се заели да подготвят специалния кран, с който повдигали тежки животни в самолета.

Не след дълго хипопотамът Птичко се завърнал с разширени от вълнение ноздри. Той застанал неподвижно и позволил на хората да го завържат със специалните колани за хипопотами и да го повдигнат на самолета. След това моторът заработил и машината плавно се издигнала в небето. "Мамо, мамо, аз летя, летя!" викнал радостно Птичко. "Видя ли, аз знаех че мога, знаех, че ще успея". Постепенно родната му река ставала все по-малка, като тънка сребриста ивица, а майка му и другите хипопотами скоро заприличали на малки зелени картофчета. Така хипопотамът Птичко изпълнил мечтата си и полетял високо в небето.

--
* Написах тази приказка в отговор на апел за участие в психологически експеримент, отправен чрез фейсбук страницата на председателя на УС на Дружеството на Психолозите, Пламен Димитров. Дано съм помогнал на психологическата наука. А утре ще я разкажа да Майа, Иван и Петър, да видим дали ще им допадне.

The news was from Syria. There they built a house in an apple. A man came to live in it. After a while the apple twisted around and sank into the ground. It dug its way through the Earth, all the way to Budapest. It surfaced there, and this is how the Buda Hills appeared.

He paused briefly here then continued:

Now people go up the hills with their bicycles to ride. Only I cannot ride there. Because I do not have a bike.

And this was Ivan's first news story ever reported.

This time there are more characters: Ivan, recently turned 4, has returned to his kindergarten up the Castle Hill; and Peter, 15 months old now, had his first visit to the nursery, where Maia once went. Each of them deserves his own story of today. The prehistory of Maia’s starting school in Hungary is a story on its own, which is also worth telling. It has received due coverage on Facebook and has even generated an opinion poll among my friends there. To prevent this entry from gaining the size of a small novel though, I shall tell all these separate stories under different headings.
Maia’s story begins with excitement, her anxiety growing over time. With the special day approaching she kept talking about it more and more. She asked for books, pens and other school stuff while shopping together, and she in fact received all these from Emese, as well as two school bags – one from her mom, and one from my aunt, coincidentally both pink in colour, and over too big in my view. But Maia of course loved them, and kept opening and closing the different compartments, planning where to put her school stuff.

All this came to an extreme on the day before D-day. We drove from Horgos in the morning and the subject of school was often touched in the car. I admit being part of the reason for this, often reminding Maia that school-girls are not supposed to do this or that. She seemed to take this very seriously. After we had arrived to Budapest, she went through her clothes and chose a formal skirt and a white cotton shirt and hanged them at the entrance. Then she came to me with a pair of black shiny shoes, showing me that they were broken, and asking me to glue them, so that they could be ready for the next morning. I tried to explain that it will be very unfortunate if they break again during the ceremony but Maia was confident: „Just do it, daddy, I only need them for one day.” So I did glue them. Maia then volunteered to read an entire fairy-tale in Bulgarian – something she had never managed to do before.

Maia was very concerned about the following morning. She went to the loo twice before falling asleep, and one of the last things she told me in the evening was: „If it happens so that I wee-wee in bed tonight, I shall take a quick shower in the morning, won’t I?” And she got her sheets wet indeed, making me change them in the middle of the night, comforting her as much as I could: she was still a big girl, ready to go to school. First thing I heard in the morning was Maia, all dressed up and ready, whispering excitedly in my ear: „Wake up, Pavel, wake up, it will soon be time to go.”

With my shaving and ironing in the morning we managed to arrive in the last possible minute. Emese and Maia jumped out of the car in front of the school gate while I parked and brought Ivan and Peter along. They both had to be there, first, because the occasion was important, but second, because there was no one to leave them with at 8 am. Peter was also due for a final pre-nursery medical check, but this had to wait for Maia’s first school class.

A great portion of Maia’s excitement in my view was rooted in her school memories from England two years ago. She loved New Marston Primary, she loved her time there, she loved her teachers, the other kids, and most of all: she loved Aliya and Jessie – the inseparable girls’ trio. I have to admit being somewhat afraid that this could lead her to disappointment: Hungary’s school system is quite conservative and in fact not seemingly playful and full of entertainment and games like the English one. So Maia was heading to a great disappointment in that respect – I knew it, but there was not much to be done about it – so we all relied on the music profile of the school to make Maia’s clash with East-Europe’s educational system softer.

And the clash happened. In the corridors, crowded by school-kids, parents and teachers, all moving to the gym, Maia appeared next to some unknown boy, at least a head taller than her, and refused to walk hand in hand with him - so the teacher had to take her hand. Being the youngest in class for reasons that I have already promised to disclose, Maia was struggling for attention and individual care. But these were not easily possible to get in the first-day-of-school crowd that was packing the spacious school gym of the Kodaly Music School on that morning. At least she was lucky to sit in the front, which gave her a good view of the bigger children who sang and performed their instruments. I was able to squeeze Ivan and myself to the front of the parents’ crowd, neatly followed by Emese and Peter, to a position from which I could take several photos of the event and Maia’s role in it.

The role got a bit wet by the end. First, Maia did not want us to leave the Gym with the rest of the parents and release a round of tears when this eventually happened. Back to the children’s school-room Maia was a bit frustrated. Emese had met a younger colleague whose son was also starting school on the same day and in the same school, so after another round of desperation and tears, Maia finally had someone to talk to and compare pencil sets with. She was doing it as we were walking out after all, heading to what was left from the day’s tasks. Leaving her behind felt very emotional, and it turned out that both Emese and I were affected by Maia’s crying and tears. Perhaps we should have kept her playing in the kindergarten for another year after all, I thought vaguely while driving us home. What a retreat! Emese, in turn, told me not to accuse her, as it was not her fault that we were not in England, where Maia loved her school so much. What was most disturbing for me in this moment was the sense, that I am submitting my precious daughter into a meat-grinding school system, of the kind both Emese and myself had been through in socialist times, best depicted in The Wall by Roger Waters and Pink Floyd back in 1979. I had been critical about things like the Royal Wedding celebration being part of the school curriculum in England, so needless to say, the view and sound of hundreds of Hungarians of various ages standing and singing the country’s national anthem did not thrill me much. What were we heading to – and would there be a chance for Maia to get out of there if need be – were some of the issues I was contemplating over while waiting for Maia and Ivan

But all worries were in vain. When Maia appeared in the flat’s entrance door an hour later she was again smiling, shining happy and elevated. She told me excitedly and in great detail how there was nothing to study on the first day, and they just had a chat with the teachers, and then went for lunch „several times,” as we heard. She even agreed to give an interview on camera, which I gladly recorded. This was the end of all worries – Maia said she loved school and was looking forward to get to it on the following day. That is tomorrow.

Ето днес, на тръгване към плажа, Иван зададе следния култов въпрос:
- С "Лада"-та ли ще ходим или с истинската кола?
Не пропуснах да обърна внимание на дядо му, че не е зле да слуша внука си и да си вземе най-после "истинска" кола.

Преди два дни, по време на закуска, разказвах на Иван и Майа как сме си живяли царски с майка им преди да се родят, как нямало кой да хленчи и да се сърди, да иска да яде и да не яде, да ни буди рано сутрин с плач, да се напишква и т.н. Накрая вметнах нещо от сорта, че всъщност хич не се живее зле когато човек няма деца. Иван, до тогава зает със закуската си, ненадейно се намеси:

- Не може да няма деца!
- Защо мислиш така? - поинтересувах се.
- Защото ако няма деца... кой ще яде пържени филийки и ще пие мляко?

И все пак рожденият ден дойде. Иван го посрещна спокойно, с епизоди на силен рев в рамките на нормалното. Около обяд със сестра му покараха велосипеди. Неговият е без педали, но днес за пръв път го видях да се отблъсква с крака и да балансира - това е целта, разбира се.

След обяд, както обикновено, Иван заспа, този път с обещанието като се събуди да отидем заедно в Бяла и да похапнем сладолед. От няколко дни Иван стриктно спи в палатката, опъната на двора, но поради силното следобедно слънце сам предложи да си легне в леглото на баба си. Тя на драго сърце прие.

Разходката до Бяла на Иван се отложи, но той го прие стоически, след като му обясних, че отиваме да донесем тортата му, а след като я изядем ще отидем за обещания сладолед. Все пак торта плюс сладолед е по-добра оферта отколкото само сладолед.

По време на церемонията с духането на свещичките Иван бе ведър, даже прояви нетърпение да ги издуха. Даде ми кратко интервю пред камерата, в което обясни какво се очаква от него, в качеството му на четиригодишно момче. Но когато дойде време за пеене категорично се възпротиви: "Не, не, не песен," решително каза той, и посегна с ръка срещу камерата. Прие песничката само след като го гушна дядо му и я преведохме на български. Отстоява си правата.

Влакчето с вагончета, в които са забити свещичките го изпълва с възторг. Явно обожава влакчета. По късно вечерта го попитах защо: "Защото са хубави и добри," обясни той, докато носеше малкото локомотивче към кревата си в палатката.

Преди вечеря посещаваме детско представление в Бяла. Деца танцуват на запис и рецитират преработени стихове на известни поети, посветени на морето. Иват е прехласнат, на "Тече всичко тече" пляска с ръце в такт - и извън такт. По време на вечеря споделя, че най-много му харесало момиченцето с бялата рокля, а от момченцата - дебеличкото с моряшкия костюм.

Вече в палатката, готов за сън, Иван заявява убедително: "Трябва да спинкам, защото утре като загасне луната и излезе слънцето ще ме гъделичка пак силно по лицето." После ми дава целувка.