Майя се роди в 16.20, следобед, днес, 31 август 2006.

Беше много особен ден - сутринта след като оставих Емеше в болницата се беше смрачило като пред буря. Работих. И Беязов работи над сайта. А докато карах обратно към Будапеща, някъде към два следобед, от хълмовете се сриваха шеметни пориви на вятъра и гонеха облаци във всички отенъци на сивото. Като пристигнах с плодовете, пицата и тиквичките с ориз, Емеше си беше в стаята, малко се превиваше през 3 минути, но й бяха дали срок до сутринта да роди. Оказа се, че след кратко колебание са я обработили със специалния гел за стимулиране на контракциите. И явно ги бяха стимулирали добре - вече не искаше да хапне нищо, затова аз набързо излапах половината пица.

Буквално 5 минути по-късно мина визитация, аз излязох в коридора. След малко излезе и Емеше, малко със залитания, и се отправи нанякъде, като ме подкани с ръка да я последвам. След нас вървеше тълпа от доктори и бъбреше на висок глас нещо. Аз бях малко като в небрано лозе отначало поради незнанието на езика, за което си нося сам отговорността. По пътя - 10 метра - Емеше пак получи контракция и я подхванах. После влезе в една врата, а на мен ми казаха да седна. Недоразбрал зачаках. Отвън, през пролуки и прозорци, се чуваше страховито свистене - вятърът се усилваше.

Изведнъж заизлизаха всички доктори, сестри и акушерки. От уста на уста, проумяха, че не разбирам маджарски и на завален английски ми обясниха, че Емеше ще ражда. Беше твърде бързо за да се изненадам както трябва. Казаха, че ще ме поканят да влеза когато е готово. Възползвах се за да се върна до стаята, да грабна фотоапарата, диктофона, бележника и два вестника - явно професионалните ми увреждания са достигнали върхова фаза. Не взех никаква храна, въпреки че книгите и опитните приятели ни бяха предупредили, че за мен е важно да имам нещо за хапване през часовете (!) на раждането.

Часове ли? Едва влязох в залата - която, както се оказа, се криеше зад въпросната врата - преоблякох се набързо в някакви медицински одежди, приседнах до Емеше, и тя започна тласъците. В този момент нахълта и докторът - повикали го спешно от кабинета му в поликлиниката на ул. "Щефания". Беше усмихнат и бърбореше много, както разбрах в последствие - изключително изненадан от това бързо развитие на нещата.

Отначало той и акушерката уговаряха Емеше да не напъва - трябвало да мине още малко време. Това го бях чел и в книгата - че трябва да се изчака отваряне на матката, иначе тласъците могат да я нарушат. Забележителното е, че през цялото време, от началото до края, Емеше беше в абсолютна кондиция и даже съумяваше да ми превежда от унгарски по малко в почивките.

Тъкмо да започна да се безпокоя за това отваряне, защото на нея явно й беше почти невъзможно да удържа тласъците, и изведнъж докторът се хвърли да прихваща с ръце корема отгоре. Акушерката пък отдолу работеше нещо и насърчаваше Емеше, явно, да тласка. Значи отварянето се беше случило за десетина минути! На мен се падна достойната задача да подкрепям главата и гърба на Емеше по време на импулсите.

Това беше най-трудния за нея период. Коремът подскачаше нагоре надолу, тя се беше хванала за дръжките на кревата и напъваше ли напъваше. Но почти без звук, съвсем откъсчлени стенания се изтръгваха от нея - направо бях потресен, при мисълта каква болка изпитва.

След няколко напъна и поставиха болкоуспокояваща инжекция на място. После пак трябваше да напъва. Забелязах, че стаята изведнъж се изпълни с пет-шест санитарки, акушерки и всякакви други медицински лица. Чух доктора да говори за вакуум. Замислих се, че явно нещо бебето се е запънало. И тогава - на поредното, може би осмо или девето напъване, акушерката някак посегна по особено и видях, как в ръцете й изплува за секунда нещо много особено и синьо на цвят. Дъщеря ни.

Много бях чел за усещането на родителите в този момент. С мен се случи нещо абсолютно неочаквано - очите ми се напълниха със сълзи, а в стомаха почувствах една гъргореща слабост. Почти забравено усещане - разбрах, че плача.

Емеше ме питаше какво е бебето. Успях само да кажа "синьо". Видях една голяма уста, чух хрипкави звуци, отвориха се големи сиви очи. Ако сте виждали АмГъл във филма, представете си го много малък, син, и изпоцапан с кръв - това представляваше Майя в първата секунда, когато я видях. И докато я подадат в ръцете на Емеше, успя даже да изплаче за първи път.

Гледах като в унес как акушерката сряза пъпа с една голяма ножица. Само повтарях на Емеше "браво, браво, ти си герой", а тя гледаше с огромно облекчение и неверие на това мърдащо хриптящо плачещо синьо създание. Май успях да издрънкам и че такова синьо бебе сигурно ще да е левскарче.
Плацентата излезе в следващата секунда. Мен ме инструктираха да отида в другата стая, където една много фина сестра почистваше, мереше и повиваше бебето. Гри хиляди и осемстотин грама. Акушерката подвикна след мен нещо от сорта "хайде де, фото" и аз се втурнах до гардеробчето за апарата. Бях забравил - значи има надежда и за мен.

Снимах Майя. После се престраших да я пипна. А след като я облякоха и й закачиха на ръката етикетче с името, тържествено ми я връчиха на една количка и ме оставиха с нея насаме. Така прекарах първия половин час с дъщеря си - в празната стая до родилната зала.

Забелязах веднага, че има мнооого големи очи - въпреки, че ги отваряше твърде рядко. Нещо в чупката на устните много ми напомни на Емеше - какво ли ставаше с нея отатък. Взех бебето в ръце /знам за поддържането на главата, спокойно/ и се разходих с нея обратно към родилното - през процепа на вратата видях Емеше - изглеждаше спокойна, а над нея се тълпяха сестри и доктори. Мислех си, че ще се радва да чуе гласа на Майя.

А тя доста го употреби. Плачеше на редовни интервали по три минути. През останалите три минути гледаше любопитно, размахваше си миниатюрните ръчички, риташе под завивката, и очевидно се опитваше да си издраска очите с добре оформените ноктенца. Като се изключат петънцата кръв и други родилни течности, забелязах, че главата й е напълно правилна, има коса, и кожата и изглежда много добре.

Между другото, някъде на петата минута вече се беше пребоядисала в плътно розово. Обърнах внимание също, че много се впечатли от трите докторки, които нахълтаха да й се радват на висок глас. Майя млъкна и се вторачи в тях изпитателно. Мисля, че успя да ги смути.

Отидохме двамата до прозореца. И не щеш ли, там грееше слънце. Лъчите му се спускаха над дърветата и покривите на Зугло и един сноп падна върху лицето на момичето. Тя остана невъзмутима, вярна на триминутния си ритъм. После дойде докторът - представих й го. Казах му, че Майя прилича на Емеше.
- Отатък дамите коментират, че приличала на вас - усмихна се той - има големи очи.

Загледах се в очите й. Красиви. След почти половинчасов диалог с нея тет-а-тет, в който аз говорех, пеех, питах и отговарях, а тя ту слушаше, ту плачеше, ни извикаха при Емеше. Занесох Майя на ръце - да видят маджарите, че българските татковци не ги е страх да държат бебета.

Много пребледняла, но много щастлива беше Емеше. По книга, детето биде положено веднага да суче - не че има какво на този ранен етап. Но упражнението е полезно и за нея, и за майка й. Поговорихме си тримата, поснимахме се, даже записах Майя на диктофона - ще опитам да кача записа на страницата. После Майя отиде на първата си самостоятелна мисия без нас - а ние с Емеше се върнахме в болничната стая. По-точно аз се върнах, а Емеше я извозиха - беше загубила кръв и нямаше начин да ходи сама толкова скоро.

Така свърши това раждане. Емеше влезе в залата за подготовка след 15.30, а по протокол Майя е записана с час на раждане 16.20. По мои изчисления същинското раждане се случи за не повече от половин час. Не че е повод за гордост, но се радвам, че мина бързо, макар и болезнено за Емеше.